Gift From God

Разговор в скоби

- Мамо, маменце мила, ти защо си голяма?
- Неусетно пораснах...(Ето, знам ли защо?)
Ама трудни въпроси задаваш ми само...
- А защо имам толкова малко легло?
(И защо всяка сутрин повтаряш „Обичам те?”)
- Ами малък си, миличък, то си личи.
Хайде бързо пижамата вече събличай...
- А защо...
- Хайде, храним се вече.( и почти си мълчим)
- Ама твойта чиния е много голяма!
А пък моята мъничка....
- (Така ли?)
- ЗАЩО?!
- Ами ние големите се тъпчем за двама....
- И това е защото....
- Тука няма защо.
Аз съм просто голяма, а пък ти си детето.
Хайде, якето слагай, ще излезем сега.
- Но кажи ми, защо е голямо небето?
- Просто ние сме мънички...Изтръскай снега.
- Ти си мъничка също? Но нали си голяма!
- (Този разговор стана твърде сложен за мен!)
- Но кажи ми защо....
- Дай ръчичка на мама.
(Неусетих как мина и тоз зимен ден.)
- А защо става нощ? Уморен ли е Слънчо?
- Уморен ли...(Лягай бързо!) Той отдавна заспа.
- А защо ме прегръщаш, когато е тъмно?
- Лека нощ, мое слънце, заспивай сега.

Пролетен разговор

- Добър ден...Извинявайте, може ли?...
- Заповядайте, моля.
- Аз така неочаквано тук се отбих...
- Няма нищо. Кажете.
- Аз донесох Ви пролет...
- Не дочух добре. Пролет? Гласът Ви е тих.
- Тихо, моля, заспала е...Птици сънува...
- Ама истинска пролет? Това е шега!
- Тя е истинска много, така ми се струва...
Но е малко невидима. Нямам вина.
Трябва слънце да взема и малко надежда,
две усмивки зелени и смях на дете...
- Извинявайте, малко скептична изглеждам,
но по-странно от туй не видях накъде!
- Ех, не вярвате значи...По-невидима става!...
- Тя сега да не вземе да изчезне съвсем?
Ето, имам любов, овехтяла е, давам я
И парченце усмивка от предишния ден.
Тъй добре ли е?...
Божичко! Виждам я вече!
Тя дали се събуди от птичия глас?
- Аз си тръгвам сега, че дойдох от далече...
- Ами Вашата пролет?
- Ще остане при Вас....

Не лети! Не разпервай крилете си!

Вятър няма да бъдеш за ден!

И недей да целуваш дърветата

както нявга целуваше мен!

Не политай над нощните улици,

там отдавна заспал е съня.

Само моите прашни безумици

бродят в нечия чужда тъга...

Не лети! Само няколко спомена

ще изгубиш...Какво от това?

Но над мойта въздишка отронена

няма бавно да спускаш ръка.

Не лети! Ветре, спри своя път!

Ако трябва дори ще крещя!

За да може да види светът

КАК СЕ УЧА САМА ДА ЛЕТЯ!....

Ще намеря хиляда причини...

Ще намеря хиляда причини
да замръкна пред твойта врата!
А пък ти по-добре остави ме
цяла вечност отвън да стоя.
Ще намеря хиляда причини
да почукам. Дали ще отвориш?
Сто въпроса без глас ще преминат...
Няма нужда дори да говориш.
Няма нужда дори да прощаваш,
не за прошка дошла съм сега.
Само днес недей да забравяш
как умея да сгрявам света.
А пък ти...А пък ти остави ме
вместо лоша да бъда добра.
Ще намеря хиляда причини...
А на теб ти е нужна една :)

Може би някога...

Може би някога, пак, необмислено,
ще те сънувам...Дали?
Ти ме измисли - толкова истинска,
в своите нощи и дни.
Аз те сънувах - толкова истински,
толкова "може би" пак...
Толкова много мечти непоискани
умират с последния сняг.
Пак ли ми даде надежда нечакана,
пак ли не бях в твоя ден...
Може би някога, пак, неочаквано
ще те намеря до мен...
Може би "бях" и още "ще бъда"
нещо сънувано пак...
Толкова много обич несбъдната
умира с последния сняг...

...И няма да достигнеш заветния покой,

домът е тъй далече - едва на крачка той.

Но няма да пристигнеш, разбра ли го това?

През цялото туй време, ти бил си у дома. :)....

Светът ще стане цветна въртележка....

Светът ще стане цветна въртележка,
в която ще се срещнем аз и ти.
И всяка недоказана от тебе грешка
на мен най-много ще тежи.
И мене ще изгаря тя, когато
животът ме превърне в шепа прах.
Обикнах толкова невидими приятели,
а ти не беше никога сред тях.
В очите ми не виждаше дъгата,
в ръцете ти не виждах радостта...
Щом с теб сме просто двама непознати,
то нека бъдем винаги така –
неистински, измислени, красиви,
живеещи по свои правила.
Щом всяка обич прави ни щастливи,
какво като боли ни след това...

.....................................

Щом времето разделя ме от теб,
ще се превърна в мъничка секунда.
Ще се родя отново от парченце лед,
ще се намеря, и ще се изгубя.
А ти не гледай толкова тревожно
след всеки октомврийски листопад.
Нали ти казах – всичко е възможно,
и аз, и ти...и този свят!
И капчиците по стрехите -
усмивките на двама под дъжда,
които никого не питат
къде започва любовта...

.............................

Обичам те...И пак е невъзможно
очите ти да зърна аз поне.
Животът ми – една безкрайна сложност
отнесоха го бягащи коне.
Поне да можеше да ме познаваш...
Поне да можех аз да те забравя!
След себе си пътека ще направиш,
а мойта обич я изпепелява.
Когато се обърнеш да ме видиш
дали ще бъда огън или лед?
Аз искам да те чакам да се върнеш,
но там ще чакам – някъде, до теб...
Ще бъда твоето изгубено признание,
а ти ще бъдеш мойта самота.
Щом цялата Вселена е в мълчание,
то някъде се случва любовта...

Въпроси....

Ръце протягам в нищото – да те прегърна,
а теб те няма...Толкова боли!
И всяка болка пак ще се завърне
отново и отново...Но дали?
Дали ръцете ми все някога ще стигнат
през нищото – до твоите ръце?
Дали от щастието – 2-3 мига
пътека ще направим....Накъде?
Къде ме води твоето мълчание?
Къде те води мойта тишина?
Дали нощта ни - радост и страдание
ще спре да се повтаря...Докога?
Кога ще спрат сълзите да пресъхват
по бузите...до твоите сълзи
От щастие душата не издъхва...
Поне да спре сърцето да боли!
А аз дали ще спра да се протягам
през нищото...Дали ще разбереш?
Така и не поисках да избягам
щом знаех, че желаеш да ме спреш.
Ръце протягам, за да те прегърна
поне да взема твоите сълзи.
Във щастие аз цялата ще се превърна...
И без това до края ще боли.

На Лили :)

В тишината на утрото, бялото,
пак студът под стреха се стаява.
А пък слънцето-онова, неизгрялото
май се чуди дали да изгрява...
И защо ли?! - Върви по света
ново слънце и свети за двама!
Как ли може в едничка жена
толкоз обич да бъде събрана?-
Всяка болка да сгрее с надежда
Всеки лед да стопи с топлина!...
И с вълшебната пролетна нежност
да събужда заспали цветя...
Вместо слънцето-онова, неизгрялото-
ново слънце на име "Жена"!
В тишината на утрото, бялото
светлосиня въздишка изгря...

На Катя :)

Необятно, Неписано Щастие,
не потегляй само във нощта...
Щом Луната при мен е угаснала
ще започваме заедно деня.
Ти от моето слънце ще вземеш,
аз от твоите сънища скрих
Недостигащо-кратко е времето-
щом часовникът с обич разбих,
за да мога да имам в сърцето си
всеки спомен в искрящия ден..
В онзи миг ти протегна ръцете си,
и сияеща стигна до мен...
И така ме направи различна-
Необятно, Неземно почти
Щом не мога да спра да обичам
мое Щастие, просто лети!

На Диа :)

Разказвачът за теб ще разказва
още хиляди дълги лета
Как от всички слова неизказани
сътворяваш вълшебства сама.
Как отглеждаш мечти във саксия
Как на облаци бършеш сълзите
Как прибираш във малка кутия
от комините дим - за врабците.
Как превръщаш във гълъби сини
детски смях - като синьо вълшебство...
Как ще минат хиляда години,
а пък ти ще живееш във детството!
Как рисуваш надеждите пъстри -
Разказвачът за теб ще попита!
Как веднъж се повдигна на пръсти
и успя да докоснеш звездите...

................

Ревнувай ме от самотата,
щом нея предпочетох вместо тебе...
На две разкъсай тишината,
щом тя без жал ще ме отнеме
от твоите ръце...А аз далече
избягах търсейки покой.
Писма не пращам по Луната вече-
оставих те във нощния порой
така бездомен..Всичко взех
със себе си накрай света,
сама през бурите поех
превръщайки те в самота...
Щом само тъй ще си със мен,
а аз обичам самотата-
бъди един безкраен ден
изпълнен със мълчание и вятър!
Бъди ти моята крещяща тишина,
ревнуваща дори и от живота...
Щом ти ще бъдеш мойта самота,
светът не ще е толкова самотен.

Щом светът се променя
щом светът се върти-
нещо ново се ражда...
Но дали?...Но дали?!
Всяка болка ще мине,
после пак ще боли.
Просто щастие няма,
ако няма сълзи.

...И няма нищо да остане

...И няма нищо да остане-
ще се стопя като мъгла,
ще отболея като рана,
ще отчвуча като мълва...
И само кучета бездомни
ще знаят гроба ми в незнаен кът
и само вятърът ще помни
греха на земния ми път.
Дърветата ще свеждат клони
над моите безжизнени ръце
и често някой лист отронен
ще гали бледото лице.
Но няма нищо да усетя...
Очите ми не ще премигат,
щом вече ще съм там, където
дори и спомени не стигат..
И няма нищо да остане-
въздишка, стон, дори сълза.
Ще отболея като рана,
ще отзвуча като мълва...

Ако днес...

Ако днес ти ми кажеш "Обичам те!"
ще е малко по-хубав деня!
Ще разперя криле като птиците-
ще летя, ще летя, ще летя...
Ако днес ти ми кажеш "Не чакай ме"
ще потъне във траур нощта!
И ще крия с ръце, че съм плакала-
ще заспя, ще заспя, ще заспя...
Ако днес ти ми кажеш "Сънувах те"
във мечти ще потъне света!
За да види сега, че съм влюбена-
ще крещя, ще крещя, ще крещя...
Ако днес ти ми кажеш „С друга съм”
във сълзи ще сподавя гнева
и такава – от теб нежадувана –
ще мълча, ще мълча, ще мълча...
Ако днес ти ми кажеш "Отивам си",
ще удавя във болка деня!
И такава- от теб непоискана-
ще умра, ще умра, ще умра...
Ако днес ти ми кажеш...Не казвай!
Ако думите дават живот,
ти без думи сега ми показвай
как да дишам със твойта любов.

Не вярвах, че...

Не вярвах, че светът ще се разпръсне.
Не исках да повярвам...Но сега
една надежда чака да възкръсне,
но май възкръсва само пепелта
на думи казани отдавна -
изгубили предишният си плам.
Добро и зло разделяме поравно,
а после всеки да се справя сам.
Но някак си така необяснимо
донася вятърът забравена усмивка.
Една Луна ще ме погледне в синьо,
повтаряйки усмихнато "Щастливка!"
Щастливка ли...Защо така...Защото!
Внезапно наредена при щастливките
разбрах - върти се колелото,
но...
накрая се броят усмивките!

Тоест исках да кажа...:)

...Ще се родя от бездната на спомена
разпалвайки изгасващия огън...
Ще кажа тихо: "Стореното - сторено"...
и ще се превърна пак във спомен.
Но вече нещо ще е по-различно,
във мрака на умиращия ден.
Щом споменът, че се обичахме
остана да гори след мен....

За всички, които чакат чудо :)

...Ще се родя от бездната на спомена
разпалвайки изгасващия огън...
Ще кажа тихо: "Стореното - сторено"...
и ще се превърна пак във спомен.
Но вече нещо ще е по-различно,
във мрака на умиращия ден.
Щом споменът, че се обичахме
остана да гори след мен....

Писмо до Дядо Коледа :)

Обожавам света на големите! -
този бляскав до болка парад!
С толкоз много реклами за вземане...
"На промоция - приказен свят!"
И оферти за нашето щастие
се предлагат безкрайно изгодно.
Всеки мъничък миг безпристрастие
струва скъпо. Но е шик. И е модно.
Обожавам света на големите!
Всеки бърза сериозен. Къде?
Дядо Коледа, много те моля,
остави ме още малко дете!


Още малко ли казах?
Излъгах те май.
Цяла вечност от детство ми дай! :)

Не очаквах...

Не очаквах да бъда добричка.
Ти пък беше добър до безкрайност....
Бях нахална, поисках ти всичко,
ти го даде без капка случайност.
Ти ми даде и нещо отгоре,
а замяна дори не поиска...
Нямах време дори да отворя,
тази книга - а за мен я написа!
Сложи бъдеще време на всички
недовършени страници бели.
И на всички добави "Обичам те!"
Аз пък само мечти отлетели...
Не очаквах да бъда добричка.
Ти дори не поиска това.
Но сега...Но сега предпочитам
само миг да съм с тебе добра.

When angels deserve to die....

Във очите си крия Луна.
Във ръцете си нося сълзи...
Щом не тръгна от мен до сега,
да си тръгнеш не можеш...Нали?
Като болка боляща до лудост,
като щастие с бели криле-
аз ти давам безброй пеперуди,
а пък ти ме обичай поне-
И поне за секунда ме чакай
на един светлосин кръстопът
за да зная защо съм изплакала
водопад от въздишки...Болят
всички мисли летящи във мрака...
А пък ти ме обичай поне!
За да можеш да литнеш нататък,
ще изтръгна и свойте криле!

Валят звезди...:)

Валят звезди...Да бях ли онемяла,
щом думите сами не се изричат?
Щом няма как Земята цялата
сега да чуе колко те обичам...
Валят звезди...Така необясними-
измислици от обич и тъга...
А някаква луна невъзмутимо
приспива думите в нощта...
Не бързай да заспиваш, още не!
Какво като заспала е вината.
По цялото изплакано небе
една едничка дума ще ти пратя.
И все така нощта ни ще вали
и локвички надежда ще рисува.
По вятъра написах "Остани".
Валят звезди...И падайки танцуват.

Ти навярно....

Ти навярно не си ме обичал
преди миг, преди два, преди три...
Но сега...Но сега не отричай,
че съм в твоите нощи и дни.
Ти навярно не си ме сънувал
с разпилени във мрака коси-
непозната, така нежадувана...
преди нощ, преди две, преди три...
Ти навярно не си ме прегръщал
даже в своите светли мечти
не при мен уморен си се връщал
преди ден, преди два, преди три...
Ти навярно не си ме познавал
сред безкрайното множество вън
но сега и за миг не забравяй
колко хубава мога да съм...
Ти навярно не си ме целувал
сред изгрелите в мрака звезди...
Цяла вечност обаче си струва
не една-даже две, даже три...

Как искам да мога да докосна звездите, аз - да ги стопля, те да ми върнат мечтите...

Дъждовно

Във очите ми няма сълзи.
Във сърцето ми няма тъга....
Само дъжд непрестанно вали
и се стича по твойта ръка...
От прегръдки чадър ми направи-
аз го счупих, разбих го сега.
Щом дори и за миг ме забрави,
ще стоя настрани, под дъжда.
Щом дори и за миг се зачуди
колко истинска мога да съм....
Ще ти пратя безброй пеперуди
и ще хукна със капките вън.
На нахална сега ще се правя,
ще те гледам през мокри коси,
Щом дори и за миг ме остави,
нека нивга не спре да вали.

Приказно

Стъпвам боса през локвите кал
и разпръсквам край мен бели птици.
Ако искаш бъди моя Крал.
Ако искам, ще бъда Кралицата...
Свое Кралство сами ще направим,
всичко зло ще оставим отвън.
Всяка болка ще бъде забравена
всеки спомен превърнах във сън.
Сякаш ти ме сънуваше вчера...
Сякаш аз те измислих сега...
Само твоите стъпки намерих,
само в мойте-остави следа.
Пак ще тичам през локвите кал...
А светът побелял е от птици!-
Още сънен, почти неразбрал,
че отминаха Крал и Кралица....:)

Ти нали затова ме обичаш...?

Ти нали затова ме обичаш,
и нали затова ме избра.
И зад сложната рамка "момиче"
само ти ме видя...и разбра.
Ти нали затова ме обичаш....
Бях и лоша с теб. Бях и добра.
Лоша дума не чух да изричаш,
лоша мисъл при мене не спря.
Колко лутах се, търсих посока...
Колко тъжни звездопади видях!
Но накрая научих урока...
Аз нали затова те избрах!
И нали затова те обичам-
ти си моята вярна следа.
Аз съм само невечно момиче,
но за вечност съм твоя сега.
Всяка радост ще бъде на всички.
Всяка болка ще бъде мълва.
Аз нали затова те обичам.
Ти нали затова ме избра.

Take the ship that never sailed...

Вземи кораб, който никога не е плавал
вземи огън, който никога не е бил угасен,
вземи залез, който никога не е залязвал
и само така ще стигнеш до мен.
Вземи звезда, която никога не е изгрявала,
вземи вятър, който никога не е бил уловен
вземи обич, която никога не е угасвала
и само така ще стигнеш до мен.
Вземи птица, която никога не е летяла
вземи дума, която никога не е изричана
вземи рана, която никога не е боляла
и после можеш да кажеш Обичам те!
Вземи път, който никога не е бил извървян
вземи двама, които никога не са се вричали
вземи спомен, който никога не е заспивал сам
вземи и моето тихо Обичам те... :)

Сърцето си на камък ще превърна

Сърцето си на камък ще превърна,
не ще го дам на никого, щом ти
не ще поискаш вече да се върнеш,
а в камъка-любимите черти
ще издълбая със сълзи и огън,
и времето ще ги превърне в прах.
Но даже и тогаз дали ще мога
да забравя светлия ти смях?
Заключена врата след туй ще стана,
а ключът й ще пазиш само ти.
Обсипана с кървящи рани
ключалката пред всеки ще мълчи.
Единствено все теб ще чака
две думи да прошепнеш тихо.
Ще се отвори после, а във мрака
и тъжната Луна ще се усмихне-
огряла всеки кръстопът,
стопила канари от лед...
Ще почвам отначало всеки път,
но нека почвам винаги със теб.