Gift From God

Разговор в скоби

- Мамо, маменце мила, ти защо си голяма?
- Неусетно пораснах...(Ето, знам ли защо?)
Ама трудни въпроси задаваш ми само...
- А защо имам толкова малко легло?
(И защо всяка сутрин повтаряш „Обичам те?”)
- Ами малък си, миличък, то си личи.
Хайде бързо пижамата вече събличай...
- А защо...
- Хайде, храним се вече.( и почти си мълчим)
- Ама твойта чиния е много голяма!
А пък моята мъничка....
- (Така ли?)
- ЗАЩО?!
- Ами ние големите се тъпчем за двама....
- И това е защото....
- Тука няма защо.
Аз съм просто голяма, а пък ти си детето.
Хайде, якето слагай, ще излезем сега.
- Но кажи ми, защо е голямо небето?
- Просто ние сме мънички...Изтръскай снега.
- Ти си мъничка също? Но нали си голяма!
- (Този разговор стана твърде сложен за мен!)
- Но кажи ми защо....
- Дай ръчичка на мама.
(Неусетих как мина и тоз зимен ден.)
- А защо става нощ? Уморен ли е Слънчо?
- Уморен ли...(Лягай бързо!) Той отдавна заспа.
- А защо ме прегръщаш, когато е тъмно?
- Лека нощ, мое слънце, заспивай сега.

Пролетен разговор

- Добър ден...Извинявайте, може ли?...
- Заповядайте, моля.
- Аз така неочаквано тук се отбих...
- Няма нищо. Кажете.
- Аз донесох Ви пролет...
- Не дочух добре. Пролет? Гласът Ви е тих.
- Тихо, моля, заспала е...Птици сънува...
- Ама истинска пролет? Това е шега!
- Тя е истинска много, така ми се струва...
Но е малко невидима. Нямам вина.
Трябва слънце да взема и малко надежда,
две усмивки зелени и смях на дете...
- Извинявайте, малко скептична изглеждам,
но по-странно от туй не видях накъде!
- Ех, не вярвате значи...По-невидима става!...
- Тя сега да не вземе да изчезне съвсем?
Ето, имам любов, овехтяла е, давам я
И парченце усмивка от предишния ден.
Тъй добре ли е?...
Божичко! Виждам я вече!
Тя дали се събуди от птичия глас?
- Аз си тръгвам сега, че дойдох от далече...
- Ами Вашата пролет?
- Ще остане при Вас....

Не лети! Не разпервай крилете си!

Вятър няма да бъдеш за ден!

И недей да целуваш дърветата

както нявга целуваше мен!

Не политай над нощните улици,

там отдавна заспал е съня.

Само моите прашни безумици

бродят в нечия чужда тъга...

Не лети! Само няколко спомена

ще изгубиш...Какво от това?

Но над мойта въздишка отронена

няма бавно да спускаш ръка.

Не лети! Ветре, спри своя път!

Ако трябва дори ще крещя!

За да може да види светът

КАК СЕ УЧА САМА ДА ЛЕТЯ!....

Ще намеря хиляда причини...

Ще намеря хиляда причини
да замръкна пред твойта врата!
А пък ти по-добре остави ме
цяла вечност отвън да стоя.
Ще намеря хиляда причини
да почукам. Дали ще отвориш?
Сто въпроса без глас ще преминат...
Няма нужда дори да говориш.
Няма нужда дори да прощаваш,
не за прошка дошла съм сега.
Само днес недей да забравяш
как умея да сгрявам света.
А пък ти...А пък ти остави ме
вместо лоша да бъда добра.
Ще намеря хиляда причини...
А на теб ти е нужна една :)

Може би някога...

Може би някога, пак, необмислено,
ще те сънувам...Дали?
Ти ме измисли - толкова истинска,
в своите нощи и дни.
Аз те сънувах - толкова истински,
толкова "може би" пак...
Толкова много мечти непоискани
умират с последния сняг.
Пак ли ми даде надежда нечакана,
пак ли не бях в твоя ден...
Може би някога, пак, неочаквано
ще те намеря до мен...
Може би "бях" и още "ще бъда"
нещо сънувано пак...
Толкова много обич несбъдната
умира с последния сняг...